“Ще види той…”

Напоследък коментираме с приятели способността ни да се справяме с кармата.

Немалко хора изразяват мнение, че “да простим и забравим” е хубаво пожелание, но е по-скоро за старите и страхливите. За други това е някакъв  канон, който е неприложим в днешното  общество. Трети спорят, че тъй като българите сме традиционно православни е погрешно въобще да приемаме съществуването на кармата и прераждането на душите. Има (разбира се) и хора, които реално искат да се отърват от кармата, която са натрупали, да се отърват от страха, който ги сковава ежедневно, да станат истински господари на себе си, да живеят в положителна среда, в мир и любов с околния свят.

Та за тези хора ми е думата. И за предизвикателствата на съвременното общество, и начина, по който хората биват възпитавани да реагират под влияние на емоциите си, да са способни на страх и вина, но не и на любов. Защото за да проявиш любов,  трябва да си способен на безпристрастност. Иначе казано – да се освободиш от привързаността към това, което обичаш – било то човек или любима дейност/хоби, национална идентичност …

Е …каква любов е това, ако няма привързаност ??

За съжаление досега не съм срещнала  западно-възпитан човек, неизучаващ медитация, който да реагира по друг начин. Имаме едно вградено противопоставяне. Или любов, или безпристрастност. Струва ни се невъзможно да изразиш истинска любов към някой/нещо, което можеш да наблюдаваш и преценяваш отстрани. Защо? Защото сме възпитани в този модел на поведение. От деца сме обучавани, че любовта изглежда по определен начин, че обидата над тези/това, което обичаме е обида над нас, че любовта трябва да се “заслужи”/”спечели”, че в любовта е прието да очакваме определени неща, че не може само да даваш и ако не получаваш  в замяна (каквото очакваш/смяташ, че заслужаваш) не е любов, а ти си глупак …

В повечето случаи “любовта” в такова общество доказва истинността си по следните начини:

* “Миличко, ако ме обичаш, ще …”

*”Е, защо няма да дойдеш с нас?” “Амии жена ми ще се сърди, а аз я обичам и не искам да се нервира…”

* “(шамари) колко пъти да ти казвам да не пресичаш на червено/да се прибираш на време!!! Изкарах си акъла !”

* “Ти не ме обичаш! С какво си ми го показал?Едни цветя не си ми купил!”

*” Защо се сърдиш сега, знаеш, че не беше прав!” “Ако ме обичаше поне грам, щеше да ме защитиш! Как можа да застанеш на тяхна страна??”

*”Какво каза за моята родина/Левски/ЦСКА/Бургас?? Кой си ти, ве шибаняк???”

А всъщност, любовта към някого е в това да можем да го погледнем отстрани, за да преценим безпристрастно (а не от позиция на нещастно влюбен/обиден/ядосан) от какво има нужда този някой, за да е щастлив и да се развива. Не какво да направим, за да остане този човек с нас/да ни е от полза в някакъв смисъл. Това се нарича страх. Нерядко нещото, което трябва да направим за тези, които обичаме е малко по малко да ги учим как да се опознаят и да не се страхуват да бъдат свободни. А любовта към себе си е в това да можем безпристрастно ( а не с някаква неадекватна идея за това кои сме/какво сме били) да преценим прави ли сме или грешим, вредим ли си, нараняваме ли се с поведението си, как да си създадем възможности за развитие, за мир и доволство от живота, който имаме.

За съжаление, винаги ще ни се налага да се справяме с модела на поведение възприеман за норма. А този модел е навсякъде – не само в реалния живот, той е и в изкуството. Което е особено формиращо в днешно време. Филми, книги, музика – масово идеята за любовта е тази робска зависимост от “обекта на любов”. Или “обекта на болка”. Вместо да впрегнем волята и интелекта си и да прекъснем съществуващите връзки с хората, от които сме се направили зависими, хората, които ни нараняват – било то физически, или чрез пренебрежение/отблъскване ние ги утвърждаваме по подражание на филмовите/литературните/песенните герои.

Били са ни като деца – естествено цял живот трябва да сме сърдити на този, дето ни е бил и да сме гузни спрямо себе си, защото “Ако бях имал смелостта да… и да му/й кажа … “

Изневерили са ни – естествено той е копеле, тя е курва, а ние с години живеем като самосъжаляващи се жертви … Вината обаче никога не е еднолицева. Има една приказка, “Не е луд, който яде баницата, а който му я дава”. Така е, драги. Виновни сме всеки път, когато допуснем до себе си някой, който да ни прави “луди” , (ахем) имам предвид емоционално нестабилни…Виновни сме, когато не се грижим за себе си, а допускаме влиянието на тези хора – дори и когато мислим за тях: “Следващият път ще му кажа, че… ще види той!”

Обаче това е толкова примамлива роля, нали? Да се огелпиш в калта на самосъжалението? Да обясняваш липсата ти на смелост с обстоятелствата и несправедливостите, които си изтърпял. Да мечтаеш за реванш, за момента, в който онзи другият е жертвата. Но както нерядко става бъдещата жертва често умира незастигната от нашето възмездие (или поне това остава неизвестно за нас). И тогава какво? До живот мъкнене на торбата с обидите? До живот ще се самонаказваме?

Истината е, че единственият начин да премахнеш болката от обидите/насилието и т.н. е да простиш (и на себе си, и на другия) и да забравиш ситуацията (с всички емоции, които поражда в теб).

А това изисква дисциплина и работа.

Неслучайно споменах филмите, книгите и музиката. Днес, медитирайки, мислех за песните, които учениците ми избират да учат. Масово предпочитана е “Someone like you” на Адел. Красива мелодия. Разкошна, доста неща за отработване като вокална техника. Но текстът…Страшно ми става, когато видя някой да го пее това парче – дори и певици, които правят разлика между песен и реално емоционално преживяване. Дори и Адел. И се замислих колко такива песни циркулират, колко хора по света си ги припяват докато правят това и онова, колко певици, в желанието си да изпеят парчето по-добре “влизат в роля” и преживяват подобни минали случки отново или визуализират себе си в такава ситуация … И така текстът на песента се набива в съзнанието, разплаква ни (в случая) и изгражда малко по малко модел на поведение… Веднага се сетих за още две от този тип:

“There’s a stranger in my bed,
There’s a pounding my head …
I smell like a minibar…
Pictures of last night
Ended up online
I’m screwed…”  - Last Friday night

“You’re the only one I wish I could forget
The only one I’d love to not forgive
And though you break my heart, you’re the only one
And though there are times when I hate you
Cause I can’t erase
The times that you hurt me
And put tears on my face
And even now while I hate you
It pains me to say
I know I’ll be there at the end of the day … ” Broken hearted girl

Published in: on January 27, 2012 at 1:13 am  Comments (1)  

Етикети

Аз съм музикантка. Студентка. Жена. Блондинка. Хетеросексуална. Българка-етнически и по паспорт, при това от Бургас. От “Левски” съм. Дъщеря на баща си. Демократично настроена.Колко станаха?10 етикета?

И нито един от тях не съдържа отговора на въпроса “Коя съм аз?”. Не съм и сбора от тези неща.

Същността на това коя съм аз не е в това, с което се занимавам или месторождението ми. Не съм песните, които пея, нито политическите ми възгледи. Не съм начина, по който изглеждам, нито акцента ми. Не съм семейството, от което произхождам, нито семейството, което ще създам. Аз мога да се отрека от всеки един от тези етикети и няма да спра да съществувам.

И въпреки това, не повече от 15 минути и процесът на запознаването с мен приключва, аз съм опакована в малки кутийки с етикетчета … а около мен са кутийките на тези, който са се “запознавали” с мен досега.

Проблем? Той е единствено мой.

Ако аз самата започна да идентифицирам себе си с това, какво работя, кои са роднините ми, каква е историята на страната, в която съм родена попадам в един опасен капан. Всеки път, когато някой критикува работата или произхода ми; когато се присмива на футболния отбор, който подкрепям или на държавата, в която съм се родила; когато поставят под съмнения моите вярвания и ценности неизбежно се чувствам така, все едно критикуват или се присмиват на мен самата. Като следствие в мен се заражда една особена горчивина и предубеденост, плюс система от отбранителни действия, комбинацията от които неусетно изцежда самоуважението ми до капка. Вместо да съм наясно, че аз съм си аз и това е всичко, което има значение аз се включвам в отбраната на тези същите кутийки, в които не ми харесва да съм набутана. И всичко това, защото приемам по-лесния път – да се отъждествявам с нещо, определено отвън, вместо да опозная истинската си същност изцяло и да оставя околните да се занимават с етикетната си система .

Трудното идва от това, че етикетната система е нормата, аршинът, с който се мери човешкият живот днес.

И все пак нищо, от това, което наричам “мое” реално не е част от мен :D

Published in: on May 14, 2011 at 3:20 am  Comments (1)  

РЕКЛАМА

“Няма лоша реклама.”

Достатъчно, ясно е. Трудна работа.

Това, натискане по “формати” за известност, конкурси и фестивали без значение от стил и условия, телевизионен буфосинхронизъм, публично мерене на плитки мозъци…

После, музикантският живот бил труден :)

Published in: on May 7, 2011 at 11:22 am  Leave a Comment  

Стари души

Старите души са лесни за разпознаване. Няма нужда от много думи, за да се разберем. Знаем си, че сме се засичали някъде, знаем, че и това няма да ни е за последно. Старите души носят със себе си достойнство, вътрешен мир и изискват уважение.

Дядо ми Чаньо беше стара душа. Единственият мъж, от когото имах някакъв респект като дете. Защото никога не го хванах в лъжа. Помня очите му, зелени, със загатнат кехлибар като гроздето на асмата.И дълбокия отвесния белег на челото. Правеше го да изглежда свъсен, като дядо Господ от иконостаса в карнобатската църква. Честен човек, трудолюбив и справедлив. Помня как след една беля седяхме на масата във всекидневата и той ми каза:”Какво значи “Веселина ме накара?” Ако утре ти каже да скочиш от моста, ще скочиш ли?”  И до ден днешен ме е срам като се хвана, че се оправдавам.

Помня също, че си замина огорчен от този свят. Беше комунист по убеждения, от онези дето наистина са помагали на партизаните. Партийният му билет още лежи под някой камък. Така и не станал партиен член. Беше отвратен от корупцията, лъжите и лицемерието на партийците.

Беше роден на 10ти ноември. С много мъка посрещна онзи рожден ден през 1989. Защото това, в което вярваше и според което живееше беше оплюто наред с тия, дето никога не бяха се стремили да го практикуват. Човечност и достойнство – това беше “доктрината” на дядо.

Дядо беше овощар, дворът ни беше като райска градина: имахме череша, вишна, круша, слива, смокиня, 4 вида грозде, малини, ягоди, дини, пъпеши, а пред къщата – липа…Всичко садеше с любов, с мисълта, че ще остане след него за нас.

Старите души наблюдават. Безмълвно правят каквото е нужно. Младите гуляят и рушат, искат всичко за себе си.

Published in: on May 6, 2011 at 12:22 pm  Leave a Comment  

Безценно!

Моментът, в който усетя, че не съм права. Че аргументите на отсрещната страна са напълно валидни, а в моите има пукнатини .

Безценен момент. Няма по-голяма тръпка и предизвикателство от това да се изправя пред собствената си гордост. Не съм имала по-голямо удовлетворение от това чистосърдечно и без съжаление да призная, че не съм права. И точно както очаквах,  когато за пръв път успях да го направя се почувствах победител.

Има дни, в които живея по инерция, има и други, в които полагам много усилия. Пътят е само мой и от мен зависи дали ще вървя като свободен човек.

Published in: on May 3, 2011 at 9:36 am  Leave a Comment  

И така.

Светът съществува в нас и ние в него. И затова е особено интересна ситуацията, в която разговаряш с хората извън твоя свят.

Защото не рядко названията на предметите и събитията в твоя свят са други в техния, означават нещо друго, случили са се по друг начин. И за да проведете разговор трябва постоянно да носиш една “легенда”, едно “меню” от преживявания, с които предварително да обясниш основните понятия и местности в твоя свят. Проблемът, когато се възприема за такъв, идва от това, че има хора, които не допускат наличието на свят извън тях самите.

И тогава си изправен пред избор: самообявяваш се за неразумен, а твоя свят-за несъществуващ.

Или тръгваш на кръстоносен поход в името на “правдата”, на”правото на избор”, на “правото на свободни мисли”. Само дето тя правдата си съществува и без теб. Правото за избор можеш да го откажеш, но не и да ти го отнемат. И мисълта винаги е свободна от външни ограничения, всеки сам контролира мислите си.

Остава и третият път. Да живееш в твоя свят, с хората, пред които не е нужно да обосноваваш неговото съществуване и причината да си себе си.

Добре дошли в моя свят.

Published in: on May 2, 2011 at 2:06 pm  Leave a Comment  

Тук съм. В час съм. До скоро.

Published in: on May 2, 2011 at 1:47 pm  Leave a Comment  
Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

%d bloggers like this: