“Ще види той…”

Напоследък коментираме с приятели способността ни да се справяме с кармата.

Немалко хора изразяват мнение, че “да простим и забравим” е хубаво пожелание, но е по-скоро за старите и страхливите. За други това е някакъв  канон, който е неприложим в днешното  общество. Трети спорят, че тъй като българите сме традиционно православни е погрешно въобще да приемаме съществуването на кармата и прераждането на душите. Има (разбира се) и хора, които реално искат да се отърват от кармата, която са натрупали, да се отърват от страха, който ги сковава ежедневно, да станат истински господари на себе си, да живеят в положителна среда, в мир и любов с околния свят.

Та за тези хора ми е думата. И за предизвикателствата на съвременното общество, и начина, по който хората биват възпитавани да реагират под влияние на емоциите си, да са способни на страх и вина, но не и на любов. Защото за да проявиш любов,  трябва да си способен на безпристрастност. Иначе казано – да се освободиш от привързаността към това, което обичаш – било то човек или любима дейност/хоби, национална идентичност …

Е …каква любов е това, ако няма привързаност ??

За съжаление досега не съм срещнала  западно-възпитан човек, неизучаващ медитация, който да реагира по друг начин. Имаме едно вградено противопоставяне. Или любов, или безпристрастност. Струва ни се невъзможно да изразиш истинска любов към някой/нещо, което можеш да наблюдаваш и преценяваш отстрани. Защо? Защото сме възпитани в този модел на поведение. От деца сме обучавани, че любовта изглежда по определен начин, че обидата над тези/това, което обичаме е обида над нас, че любовта трябва да се “заслужи”/”спечели”, че в любовта е прието да очакваме определени неща, че не може само да даваш и ако не получаваш  в замяна (каквото очакваш/смяташ, че заслужаваш) не е любов, а ти си глупак …

В повечето случаи “любовта” в такова общество доказва истинността си по следните начини:

* “Миличко, ако ме обичаш, ще …”

*”Е, защо няма да дойдеш с нас?” “Амии жена ми ще се сърди, а аз я обичам и не искам да се нервира…”

* “(шамари) колко пъти да ти казвам да не пресичаш на червено/да се прибираш на време!!! Изкарах си акъла !”

* “Ти не ме обичаш! С какво си ми го показал?Едни цветя не си ми купил!”

*” Защо се сърдиш сега, знаеш, че не беше прав!” “Ако ме обичаше поне грам, щеше да ме защитиш! Как можа да застанеш на тяхна страна??”

*”Какво каза за моята родина/Левски/ЦСКА/Бургас?? Кой си ти, ве шибаняк???”

А всъщност, любовта към някого е в това да можем да го погледнем отстрани, за да преценим безпристрастно (а не от позиция на нещастно влюбен/обиден/ядосан) от какво има нужда този някой, за да е щастлив и да се развива. Не какво да направим, за да остане този човек с нас/да ни е от полза в някакъв смисъл. Това се нарича страх. Нерядко нещото, което трябва да направим за тези, които обичаме е малко по малко да ги учим как да се опознаят и да не се страхуват да бъдат свободни. А любовта към себе си е в това да можем безпристрастно ( а не с някаква неадекватна идея за това кои сме/какво сме били) да преценим прави ли сме или грешим, вредим ли си, нараняваме ли се с поведението си, как да си създадем възможности за развитие, за мир и доволство от живота, който имаме.

За съжаление, винаги ще ни се налага да се справяме с модела на поведение възприеман за норма. А този модел е навсякъде – не само в реалния живот, той е и в изкуството. Което е особено формиращо в днешно време. Филми, книги, музика – масово идеята за любовта е тази робска зависимост от “обекта на любов”. Или “обекта на болка”. Вместо да впрегнем волята и интелекта си и да прекъснем съществуващите връзки с хората, от които сме се направили зависими, хората, които ни нараняват – било то физически, или чрез пренебрежение/отблъскване ние ги утвърждаваме по подражание на филмовите/литературните/песенните герои.

Били са ни като деца – естествено цял живот трябва да сме сърдити на този, дето ни е бил и да сме гузни спрямо себе си, защото “Ако бях имал смелостта да… и да му/й кажа … ”

Изневерили са ни – естествено той е копеле, тя е курва, а ние с години живеем като самосъжаляващи се жертви … Вината обаче никога не е еднолицева. Има една приказка, “Не е луд, който яде баницата, а който му я дава”. Така е, драги. Виновни сме всеки път, когато допуснем до себе си някой, който да ни прави “луди” , (ахем) имам предвид емоционално нестабилни…Виновни сме, когато не се грижим за себе си, а допускаме влиянието на тези хора – дори и когато мислим за тях: “Следващият път ще му кажа, че… ще види той!”

Обаче това е толкова примамлива роля, нали? Да се огелпиш в калта на самосъжалението? Да обясняваш липсата ти на смелост с обстоятелствата и несправедливостите, които си изтърпял. Да мечтаеш за реванш, за момента, в който онзи другият е жертвата. Но както нерядко става бъдещата жертва често умира незастигната от нашето възмездие (или поне това остава неизвестно за нас). И тогава какво? До живот мъкнене на торбата с обидите? До живот ще се самонаказваме?

Истината е, че единственият начин да премахнеш болката от обидите/насилието и т.н. е да простиш (и на себе си, и на другия) и да забравиш ситуацията (с всички емоции, които поражда в теб).

А това изисква дисциплина и работа.

Неслучайно споменах филмите, книгите и музиката. Днес, медитирайки, мислех за песните, които учениците ми избират да учат. Масово предпочитана е “Someone like you” на Адел. Красива мелодия. Разкошна, доста неща за отработване като вокална техника. Но текстът…Страшно ми става, когато видя някой да го пее това парче – дори и певици, които правят разлика между песен и реално емоционално преживяване. Дори и Адел. И се замислих колко такива песни циркулират, колко хора по света си ги припяват докато правят това и онова, колко певици, в желанието си да изпеят парчето по-добре “влизат в роля” и преживяват подобни минали случки отново или визуализират себе си в такава ситуация … И така текстът на песента се набива в съзнанието, разплаква ни (в случая) и изгражда малко по малко модел на поведение… Веднага се сетих за още две от този тип:

“There’s a stranger in my bed,
There’s a pounding my head …
I smell like a minibar…
Pictures of last night
Ended up online
I’m screwed…”  – Last Friday night

“You’re the only one I wish I could forget
The only one I’d love to not forgive
And though you break my heart, you’re the only one
And though there are times when I hate you
Cause I can’t erase
The times that you hurt me
And put tears on my face
And even now while I hate you
It pains me to say
I know I’ll be there at the end of the day … ” Broken hearted girl

Published in: on January 27, 2012 at 1:13 am  Comments (1)  

The URI to TrackBack this entry is: https://viaraivanova.wordpress.com/2012/01/27/%d1%89%d0%b5-%d0%b2%d0%b8%d0%b4%d0%b8-%d1%82%d0%be%d0%b9/trackback/

RSS feed for comments on this post.

One CommentLeave a comment

  1. Мдааа…
    Рядко ми се случва да прочета добро и откровено (не заучено и цитирано) разсъждение върху любовта.
    Такива хора обичам и без да ги познавам.


Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: